Божидар Грозев – Хасково – Биографија и поезија на бугарском и српском

Чакълести са думите.
Боли ме, щом отворя душата си.
Напомнят ми за времето,
когато човекът клепаше,
език прехапал,
и брадвата и палешника,
но не преправяше
гласа на ближния.

Разбираше езика на дърветата
и беше едносричен.
Загубеше ли клон, мълчеше,
вгледан в клона,
четирсет дена след това.

Мълча.

2.

Ще онемея.

А бих могъл да кажа,
днес човекът наклепва ближния,
а брадвата и палешника
преправя в микрофон.
И после думите повежда
със юларчета към него.
А бих могъл да кажа,
че дърветата…

Мълча.
Чакълест.
Чакам..

Страхувам се,
че думите ще наранят
античното ти тяло,
едносрична моя.

Камене су речи.
Боли ме, чим отворим душу.
Подсећају ме на време,
кад је човек оштрио,
уз језик прегризо,
и секиру и раоник,
али не преправљаше
глас комшије.

Разумео је језик дрвећа
и био је једносложан.
Ако изгуби грану, ћуташе,
загледан у њу,
четрдесет дана после тога.

Ћутим.

2.

Онемећу.

А могао бих да кажем,
данас човек клевета комшију,
а секиру и раоник
претвара у микрофон.
А затим речи води
повоцем ка њему.
А могао бих да кажем,
да дрвеће…

Ћутим.
Каменит.
Чекам…

Бојим се,
да ће речи повредити
твоје античко тело,
једносложна моја.

А все по-зимни жените:
вината къде е.
Ако извадим един зъб
от съня на вълка…
И два да извадим,
и три, шепа зъби,
ще стане ли кожата
му по-ярешка?

А все по-зимни жените.
Вината къде е?

Ловците ще ме разберат:
вината е в мене.
С косите си, с блузката и всичко
под нея тя караше водата да ври,
а бучнишът отместваше
с едно мъжко око към водата.

Ловците ще ме разберат.
Вината е в мене.

А ближният все по-сит:
вината къде е.
Да му помогна ли сандъка
с консерви да пренесе,
да ги отворим във гладна редица.
Или нещо друго да
си подритвам наоколо…

А ближният – все по-сит.
Вината къде е?

И майката на сина ми
(вината е в мене)
подпъхва сега одеалце,
отваря прозореца…
И бди над съня на сина ми
– крилца му набоват под плешките.
Но за тях има време.

А все по-зимни жените.
Вината къде е?

А жене су све хладније:
где је кривица.
Ако извадим један зуб
из вуковог сна…
И да извадим два,
и три, шаку зуби,
да ли ће му кожа
постати више јагњећа?

А жене све хладније.
Где је кривица?

Ловци ће ме разумети:
ја сам крив.
Косом, блузом и свим испод ње
због ње и вода ври,
а кључ скидаше мушким
погледом ка води.

Ловци ће ме разумети.
Ја сам крив.

А комшија све више сит:
где је кривица.
Да ли да му помогнем сандук
с конзервама да пренесе,
да их отворимо кад огладнимо.
Или нешто друго да
шутирам около…

А комшија – све више сит.
Где је кривица?

И мајка мог сина
(ја сам крив)
намешта ћебенце,
отвара прозор…
И бди над сном мог сина
– крила му забада под плећа.
Али за њих има времена.

А жене све хладније.
Где је кривица?

“Обесен ли е някой
за предателство към детството
и кой ще го обеси?…
Виж, помилвани познавам,
но си викам,
ако до седмица
не подредя живота
си пред тази удивителна
– душата, ще полудея.”
Така мърмореше Йоан,
разпънат над веслата,
а талвегът отнасяше едната
половина на лицето му.

Бе нощ, бе ден…
Бе мръзнал четвърт век
в очакване да го повикат
и мъкнал двата бряга
да ги помири.

“Умри – мърмореше Йоан,
разпънат над веслата –
ако в петъка, подир Ивановден,
не отведеш поне един
в онази нявгашна страна,
където сърцето на човека
беше близо до очите,
а брадвата окачвахме
далеч от корена.

Там лодките повтаряха
овала на бадема,
а селската камбана
и виметата на козите
сродяваха земята и небето.”

Така говореше Йоан,
а бръчката между очите му растеше:
зелена удивителна
и кипарис във гробище.

„Да ли је обешен неко
због преданости детињству
и ко ће га обесити?…
Види, познајем помиловане,
ал` кажем себи,
ако за седмицу
не средим свој живот
пред овом чудном
– душом, полудећу.”
Тако је мрмљао Јован,
разапет над веслима,
а река је носила
половину његовог лица.

Би ноћ, би дан…
Би студен четврт века
чекајући да га позову
и, једва ходајући,
две обале да помири.

„Умри – мрмљаше Јован,
разапет над веслима
– ако у петак, по Јовандану,
не одведеш макар једног
у ону некадашњу земљу,
где срце човека
беше близу очију,
а секиру качисмо
далеко од корена.

Тамо чамци понављаху
елипсу бадема,
а сеоско звоно
и вимена козе
срађаху земљу и небо.“

Тако је говорио Јован,
а бора међу очима му је расла:
зелена чудна
и чемпрес на гробљу.