Да, не
Чакълести са думите.
Боли ме, щом отворя душата си.
Напомнят ми за времето,
когато човекът клепаше,
език прехапал,
и брадвата и палешника,
но не преправяше
гласа на ближния.
Разбираше езика на дърветата
и беше едносричен.
Загубеше ли клон, мълчеше,
вгледан в клона,
четирсет дена след това.
Мълча.
2.
Ще онемея.
А бих могъл да кажа,
днес човекът наклепва ближния,
а брадвата и палешника
преправя в микрофон.
И после думите повежда
със юларчета към него.
А бих могъл да кажа,
че дърветата…
Мълча.
Чакълест.
Чакам..
Страхувам се,
че думите ще наранят
античното ти тяло,
едносрична моя. |
Да, не
Камене су речи.
Боли ме, чим отворим душу.
Подсећају ме на време,
кад је човек оштрио,
уз језик прегризо,
и секиру и раоник,
али не преправљаше
глас комшије.
Разумео је језик дрвећа
и био је једносложан.
Ако изгуби грану, ћуташе,
загледан у њу,
четрдесет дана после тога.
Ћутим.
2.
Онемећу.
А могао бих да кажем,
данас човек клевета комшију,
а секиру и раоник
претвара у микрофон.
А затим речи води
повоцем ка њему.
А могао бих да кажем,
да дрвеће…
Ћутим.
Каменит.
Чекам…
Бојим се,
да ће речи повредити
твоје античко тело,
једносложна моја. |
Възраст
А все по-зимни жените:
вината къде е.
Ако извадим един зъб
от съня на вълка…
И два да извадим,
и три, шепа зъби,
ще стане ли кожата
му по-ярешка?
А все по-зимни жените.
Вината къде е?
Ловците ще ме разберат:
вината е в мене.
С косите си, с блузката и всичко
под нея тя караше водата да ври,
а бучнишът отместваше
с едно мъжко око към водата.
Ловците ще ме разберат.
Вината е в мене.
А ближният все по-сит:
вината къде е.
Да му помогна ли сандъка
с консерви да пренесе,
да ги отворим във гладна редица.
Или нещо друго да
си подритвам наоколо…
А ближният – все по-сит.
Вината къде е?
И майката на сина ми
(вината е в мене)
подпъхва сега одеалце,
отваря прозореца…
И бди над съня на сина ми
– крилца му набоват под плешките.
Но за тях има време.
А все по-зимни жените.
Вината къде е? |
Узраст
А жене су све хладније:
где је кривица.
Ако извадим један зуб
из вуковог сна…
И да извадим два,
и три, шаку зуби,
да ли ће му кожа
постати више јагњећа?
А жене све хладније.
Где је кривица?
Ловци ће ме разумети:
ја сам крив.
Косом, блузом и свим испод ње
због ње и вода ври,
а кључ скидаше мушким
погледом ка води.
Ловци ће ме разумети.
Ја сам крив.
А комшија све више сит:
где је кривица.
Да ли да му помогнем сандук
с конзервама да пренесе,
да их отворимо кад огладнимо.
Или нешто друго да
шутирам около…
А комшија – све више сит.
Где је кривица?
И мајка мог сина
(ја сам крив)
намешта ћебенце,
отвара прозор…
И бди над сном мог сина
– крила му забада под плећа.
Али за њих има времена.
А жене све хладније.
Где је кривица? |
Разпети петък
На Балабана
“Обесен ли е някой
за предателство към детството
и кой ще го обеси?…
Виж, помилвани познавам,
но си викам,
ако до седмица
не подредя живота
си пред тази удивителна
– душата, ще полудея.”
Така мърмореше Йоан,
разпънат над веслата,
а талвегът отнасяше едната
половина на лицето му.
Бе нощ, бе ден…
Бе мръзнал четвърт век
в очакване да го повикат
и мъкнал двата бряга
да ги помири.
“Умри – мърмореше Йоан,
разпънат над веслата –
ако в петъка, подир Ивановден,
не отведеш поне един
в онази нявгашна страна,
където сърцето на човека
беше близо до очите,
а брадвата окачвахме
далеч от корена.
Там лодките повтаряха
овала на бадема,
а селската камбана
и виметата на козите
сродяваха земята и небето.”
Така говореше Йоан,
а бръчката между очите му растеше:
зелена удивителна
и кипарис във гробище. |
Велики петак
Балабану
„Да ли је обешен неко
због преданости детињству
и ко ће га обесити?…
Види, познајем помиловане,
ал` кажем себи,
ако за седмицу
не средим свој живот
пред овом чудном
– душом, полудећу.”
Тако је мрмљао Јован,
разапет над веслима,
а река је носила
половину његовог лица.
Би ноћ, би дан…
Би студен четврт века
чекајући да га позову
и, једва ходајући,
две обале да помири.
„Умри – мрмљаше Јован,
разапет над веслима
– ако у петак, по Јовандану,
не одведеш макар једног
у ону некадашњу земљу,
где срце човека
беше близу очију,
а секиру качисмо
далеко од корена.
Тамо чамци понављаху
елипсу бадема,
а сеоско звоно
и вимена козе
срађаху земљу и небо.“
Тако је говорио Јован,
а бора међу очима му је расла:
зелена чудна
и чемпрес на гробљу. |